Някога обичах червени рози. Не беше толкова отдавна. Тогава Той ми подари една. Още я пазя, макар и увяхнала. Някога тя беше всичко - как бих могла да я изхвърля. Сега е просто цвете. При това мъртво. Някога виждах толкова много скрит смисъл в нея, после разбрах, че го няма, че съм си го измислила. Сега тя просто символизира това което беше, но не напълно, не и истинско. Някога тя ми носеше радост, сега погледна ли я, се изпълвам с горчивина.
Някога много обичах червени рози. Напомняха ми за Него. После научих, че розите имат бодли и често драскотините остават много след като цветето вече е изсъхнало. Също както Него вече го няма, но раните, които той остави още не зарастват. Онази червена роза не им позволява. Той я оцвети в червено. С кръвта ми. А аз не се противих. И никога не пожелах да рисувам с неговата. А какви пейзажи можех да създам! Светове в алени краски, истории за рози под стъклени похлупаци...
Някога много обичах червени рози. Или може би не съм. Просто обичах Него и всичко, което носеше усещането за това мое скъпо момче. С аромат на рози. Но онази роза не ухаеше. Много време мина откакто за последен път държах в ръцете си роза, която да мирише на такава. Розите, те не са истински. И Той не беше. Една красива илюзия, което обърка мен, същността ми, емоциите ми и разума ми. С едно цвете.
Всъщност никога не съм обичала червените рози. Обичах белите. Обичах люляците и слънчогледите, обичах орхидеите и нарцисите. Но го бях забравила, Той ме беше накарал да забравя. Но си спомних - никога не съм обичала червените рози. Те са банални, също него.
„Будна ли си през нощта, когато кошмарите чакат... ?” - Воев
Да, будна съм, но аз съм тази, която чака кошмарите, а не те мен. Викам ги, когато остана сама в тъмнината и искам да се изгубя в студените им обятия (или да се намеря в тях). Там, където има само вечност и безвремие. Без вчера, утре или дори сега. Така е то при кошмарите, всичко е размито, няма граници и времена.
Моите кошмари обаче не са истински кошмари - в тях няма чудовища, крясъци и студена пот. Те са като спомени от спомени. ("Малки разтварящи се споменчета бели...”.) Такива са те, моите кошмари, малко особени, малко странни. Кошмари за сърцата, които някога съм разбила и за моето собствено, което някой не толкова отдавна прониза с камата на разума. (А разумът, драги мои, е нещо лошо, измислено, хладно, логично, безчувствено...) В кошмарите ми няма разум, няма и логика. Те са спомен от спомена в съня, или в този случай - в кошмара. Спомени за отминала истина и (полу)забравена болка. Или угризение.
Не, не ме разбирайте погрешно, аз всъщност не помня кошмарите си. Нито коя съм аз в тях или пък какво се случва. Но това не е важно, важно е усещането (или поне смътният спомен за него). Само това остава, след като отворя очи в хладната утрин. Усещания за болка или за вина, или за осакатена в зародиш надежда, или за самота, или за безпомощност и изгубеност. Това са истинските ми кошмари, те идват на сутринта.
Понякога в мрака на кошмарите ми изплуват призрачни лица от (не)отдавнашно вчера. Не, не защото миналото ми липсва (или може би просто не искам да го призная?), а защото само то ми напомня, че случилото се през измината година беше реалност (беше ли наистина?) , че болката е жизненоважна част от кръговрата, че аз самата съм била истинска, а не сън... или кошмар. И когато се появят лицата, тогава ме е страх. Страх ме е да си спомня и да забравя. Забравя ли, ще трябва отново да си спомням. И в някоя друга тъмна нощ, изгубена в собственото си легло, пак ще чакам кошмарите, за да не забравя (това, което беше, това което ме промени завинаги). А от спомените боли... и точно от това ме е страх.
Или може би не. Може би страха не е от спомените, нито от кошмарите, нито от лицата в тях. Може би ме е страх от факта, че тях вече ги няма. Не. Не, спомените са си още тук, но случилото се го няма и може би никога не го е имало. Страх, че помня някакво бегло щастие, а сега то е само размити картини в черно и бяло (и малко сиво). И при най-беглия порив на тази мисъл губя почва по караката си и пропадам (А не летя ли?). Дълбоко в бездната. Може би не ме е страх от спомените, а от това, че те могат да се окажат просто сън в съня в кошмара.
А може би не знам. Може би не ме е страх от нищо, освен от собствената ми безпътица и безпочност. Или самота. А може би дори не и от това. Може би ме е страх, че никога няма да получа онези жадувани слънчогледи. Или пък, че дори и това да стане след време те ще започнат да вехнат.
А може би страх няма и това дори не е кошмар. Просто сън. Такива са те моите сънища, никога не разбирам, че не са действителност до момента, в който разочарована отворя очи и осъзная, че съм сама в осветената си от слънчевите лъчи стая. Не са лоши тези сънища, едни такива винаги различни, почти истински.
И в един от тях аз тичам сред полята със слънчогледи. Плашилата там не ме плашат. Слънцето се скрива зад хоризонта, но хилядите му подобия гледат на изток. Не, това не странно. И гарванът, прелитащ наблизо не ме стряска.
Не, чакайте. Не е гарван. И това не са слънчогледи. А това над хоризонта не е слънце. И в далечината не пее чучулига. Защото в съня ми имената нямат значение. Там всичко просто е. И няма значение как го наричам. Без разум и логика („...тя няма разум и разум не и’ е нужен”).
P.S.: Не е за никого конкретно. Подчертавам го, защото знам колко високо мнение имат хората за себе си и как обичат да мислят, че всичко се върти около тях. Единственото ми вдъхновение беше цитатът на Димитър Воев, с който започнах. Благодаря на Еми за помощта.
+of+DSC07322.JPG)