Някога обичах червени рози. Не беше толкова отдавна. Тогава Той ми подари една. Още я пазя, макар и увяхнала. Някога тя беше всичко - как бих могла да я изхвърля. Сега е просто цвете. При това мъртво. Някога виждах толкова много скрит смисъл в нея, после разбрах, че го няма, че съм си го измислила. Сега тя просто символизира това което беше, но не напълно, не и истинско. Някога тя ми носеше радост, сега погледна ли я, се изпълвам с горчивина.
Някога много обичах червени рози. Напомняха ми за Него. После научих, че розите имат бодли и често драскотините остават много след като цветето вече е изсъхнало. Също както Него вече го няма, но раните, които той остави още не зарастват. Онази червена роза не им позволява. Той я оцвети в червено. С кръвта ми. А аз не се противих. И никога не пожелах да рисувам с неговата. А какви пейзажи можех да създам! Светове в алени краски, истории за рози под стъклени похлупаци...
Някога много обичах червени рози. Или може би не съм. Просто обичах Него и всичко, което носеше усещането за това мое скъпо момче. С аромат на рози. Но онази роза не ухаеше. Много време мина откакто за последен път държах в ръцете си роза, която да мирише на такава. Розите, те не са истински. И Той не беше. Една красива илюзия, което обърка мен, същността ми, емоциите ми и разума ми. С едно цвете.
Всъщност никога не съм обичала червените рози. Обичах белите. Обичах люляците и слънчогледите, обичах орхидеите и нарцисите. Но го бях забравила, Той ме беше накарал да забравя. Но си спомних - никога не съм обичала червените рози. Те са банални, също него.
„Будна ли си през нощта, когато кошмарите чакат... ?” - Воев
Да, будна съм, но аз съм тази, която чака кошмарите, а не те мен. Викам ги, когато остана сама в тъмнината и искам да се изгубя в студените им обятия (или да се намеря в тях). Там, където има само вечност и безвремие. Без вчера, утре или дори сега. Така е то при кошмарите, всичко е размито, няма граници и времена.
Моите кошмари обаче не са истински кошмари - в тях няма чудовища, крясъци и студена пот. Те са като спомени от спомени. ("Малки разтварящи се споменчета бели...”.) Такива са те, моите кошмари, малко особени, малко странни. Кошмари за сърцата, които някога съм разбила и за моето собствено, което някой не толкова отдавна прониза с камата на разума. (А разумът, драги мои, е нещо лошо, измислено, хладно, логично, безчувствено...) В кошмарите ми няма разум, няма и логика. Те са спомен от спомена в съня, или в този случай - в кошмара. Спомени за отминала истина и (полу)забравена болка. Или угризение.
Не, не ме разбирайте погрешно, аз всъщност не помня кошмарите си. Нито коя съм аз в тях или пък какво се случва. Но това не е важно, важно е усещането (или поне смътният спомен за него). Само това остава, след като отворя очи в хладната утрин. Усещания за болка или за вина, или за осакатена в зародиш надежда, или за самота, или за безпомощност и изгубеност. Това са истинските ми кошмари, те идват на сутринта.
Понякога в мрака на кошмарите ми изплуват призрачни лица от (не)отдавнашно вчера. Не, не защото миналото ми липсва (или може би просто не искам да го призная?), а защото само то ми напомня, че случилото се през измината година беше реалност (беше ли наистина?) , че болката е жизненоважна част от кръговрата, че аз самата съм била истинска, а не сън... или кошмар. И когато се появят лицата, тогава ме е страх. Страх ме е да си спомня и да забравя. Забравя ли, ще трябва отново да си спомням. И в някоя друга тъмна нощ, изгубена в собственото си легло, пак ще чакам кошмарите, за да не забравя (това, което беше, това което ме промени завинаги). А от спомените боли... и точно от това ме е страх.
Или може би не. Може би страха не е от спомените, нито от кошмарите, нито от лицата в тях. Може би ме е страх от факта, че тях вече ги няма. Не. Не, спомените са си още тук, но случилото се го няма и може би никога не го е имало. Страх, че помня някакво бегло щастие, а сега то е само размити картини в черно и бяло (и малко сиво). И при най-беглия порив на тази мисъл губя почва по караката си и пропадам (А не летя ли?). Дълбоко в бездната. Може би не ме е страх от спомените, а от това, че те могат да се окажат просто сън в съня в кошмара.
А може би не знам. Може би не ме е страх от нищо, освен от собствената ми безпътица и безпочност. Или самота. А може би дори не и от това. Може би ме е страх, че никога няма да получа онези жадувани слънчогледи. Или пък, че дори и това да стане след време те ще започнат да вехнат.
А може би страх няма и това дори не е кошмар. Просто сън. Такива са те моите сънища, никога не разбирам, че не са действителност до момента, в който разочарована отворя очи и осъзная, че съм сама в осветената си от слънчевите лъчи стая. Не са лоши тези сънища, едни такива винаги различни, почти истински.
И в един от тях аз тичам сред полята със слънчогледи. Плашилата там не ме плашат. Слънцето се скрива зад хоризонта, но хилядите му подобия гледат на изток. Не, това не странно. И гарванът, прелитащ наблизо не ме стряска.
Не, чакайте. Не е гарван. И това не са слънчогледи. А това над хоризонта не е слънце. И в далечината не пее чучулига. Защото в съня ми имената нямат значение. Там всичко просто е. И няма значение как го наричам. Без разум и логика („...тя няма разум и разум не и’ е нужен”).
P.S.: Не е за никого конкретно. Подчертавам го, защото знам колко високо мнение имат хората за себе си и как обичат да мислят, че всичко се върти около тях. Единственото ми вдъхновение беше цитатът на Димитър Воев, с който започнах. Благодаря на Еми за помощта.
Тя: az puk sum v koledno nastroenie Аз: блаа Тя: znaaaam :D Тя: nikoga ne e bilo 4ak taka Аз: тъп комерс Тя: abe tova e praznik Тя: vse edno da kaje6 4e lubovta e komers Аз: Ама аз го казвам. А освен това дори не ми се почва темата за болезнено досадната експлоатация на иначе религиозния празник от всяка възможна индустрия. Да не говорим, че 90% от празнуващите Коледа я свързват с подаръци и украса. Лошо нЕма. Само дето доколкото си спомням празника трябва е духовен, а не материален.
Темата за любовта вече я разгледах, пък и не разбирам какво общо има тя с коледното настроение, затова я оставям настрана и пристъпвам директно към днешната тема - Коледа.
Един прекрасен повод да си докажем колко се обичаме и колко сме щедри с онеправданите. понеже, разбирате ли, благотворителността очевидно е актуална само по празниците. През останалите 360+ дни кому е нужно да се сеща за сираците и болните, нали е извършил своята доза добро. Горе-долу така стоят нещата и с любовта, но по този въпрос ще говорим на Свети Валентин.
Какво друго се прави по Коледа: *Наяждаме се като свине със... свине. Тук е мястото да ви напомня, че "човек е това, с което се храни". Сами си вадете изводите. *Вдигаме празник на роднинското лицемерие, събирайки на онези дълги, пре-дълги маси цялата рода. И разбира се малоумният домакин винаги гледа да ни настани точно до онази част от фамилията ти, която не можем да се дишаме... НО въпреки това с часове си се усмихваме и си правим комплименти. Нали по празниците трябва да сме добри. *Гледаме хиляда и един коледни филма, кой от кой по-тъпи. (Което потвърждава твърдението ми, че Коледа е комерсиализирана, в този случай от добрите ни приятели в Холивуд.) *Подаряваме си подаръци. С други думи издигаме в култ консуматорката култура. Коледа представлява Дядо Коледа, който носи подаръци. Точка. Подаръци, подаръци, подаръци. Искам, искам, искам... да... *Разбира се, основната идея на празника е Рождеството. Демек празнуваме раждането на Божия син. Нищо, че не сме сигурни дали всъщност той е бил такъв. И какво значение има, че хлапето е родено през март? А може ли някой да ми обясни какво е общото между него и дебелия старец с бяла брада и червен костюм, който влиза през комина и оставя подаръци на послушните деца?
Парис и Елена, Тристан и Изолда, Ромео и Жулета, Елизабет и мистър Дарси, Кати и Хийтклиф, Скарлет и Ред - всяко време има своите велики любовни истории, запазили се през годините, за да ни напомнят за ураганната сила на чувствата. Но от гореизброените двойки само една е получила своето "и те заживели щастливо", останалите са се запазили в литературната история чрез своя трагизъм. Мимолетно щастие, завършващо с отровени устни в мрачна веронска гробница. Това всъщност представлява любовта.
Тя е една от най-големите слабости в човешката природа, и бивайки изключително прехвалвана в безброй литературни произведения се е превърнала в идеализиран източник на безгранична радост. А всъщност прилича повече на опиум, каращ хората на вършат низ от нелогични и ненужно болезнени постъпки, които са първата стъпка по наклонената плоскост на самозаблудата и трагизма, определяни от поетите на вековете като любов. Не бих могла да отрека съществуването и', тъй като тя е вдъхновявала творците още от Античността насам, но идеалът, който те възпяват не е нищо повече от една тяхна неосъществена мечта. Най-великите и омагьосващи със своята красота и чувственост са историите за бурна и вечна любов. По примера нашите деди ние превръщаме тези истории в свои идеали и мечти, но забравяме, че те са писани от хора и най-вече от жени (а всички знаем колко е бурно женското въображение), които никога в личния си живот не са намерили или запазили щастието, което така пламенно описват.
Легендата разказва как Сафо се е хвърлила в морето от любовна мъка; Уилям Шекспир не е посещавал жена си в Станфорд с години; Сестрите Бронте, Джейн Остин, Маргарет Мичъл - авторки на най-разтърсващите произведения, посветени на любовта, умират без да са я срещнали. Романтичният ореол на тази емоция е изграден от бурното въображение на жени, които никога не са я изпитвали. Техните фантазии са ни насаждани не само от романите им, но и от кино индустрията и масовата поп-култура като неизменна истина.
Героите на Остин - Елизабет Бенет и мистър Дарси изпитват един към друг силна нетърпимост, която обаче в края на книгата се превръща в любов, вземаща връх над обществените и социални норми. В "Гордост и Предразсъдъци" се преплитат няколко сюжетни линии, всяка със свой собствен щастлив край. Но Остин дава това щастие на героите във всичките си романи, защото тя самата не го е получила в собствения си живот. Тя излива на хартия представите си за любовта, за да могат днес хиляди млади момичета да мечтаят за своя мистър Дарси... А той никога не е съществувал.
Много по-реални са отношенията между Катрин и Хийтклиф от "Брулени Хълмове". Много хора твърдят, че това не е роман за любов, а за жестокост и омраза. И са донякъде прави. Но точно жестокостта на Хийтклиф и егоизмът на Кати придават на произведението неговия реализъм. Да, те се обичат повече от всичко... но не достатъчно. Кати, без да отрича любовта си към Хийтклиф, се омъжва за друг, по-знатен и по-богат от него, а след това с държанието си кара Хийтклиф да започне малко по малко да унищожава животите на всички, свързани с тях. Това е история за егоизъм, малодушие и безсърдечие, която описва това, което любовта представлява всъщност.
Да, любовта съществува, но далеч не е житейска радост. Не и истинската любов, както е казал Оскар Уайлд: "Повърхностните страдания и повърхностната любов живеят. Голямата любов и големите страдания се само разрушават чрез своята пълноценност." Те не са вечни, нищо не е. Но нима любовта, за която всички мечтаем по дефиниция не е 'докато смъртта ни раздели"? Дори безкрайно чистата любов на Едмон Дантес към Мерседес не беше вечна. Да, тя надделя над омразата и озлобението, извиси се над затворническите решетки, срази страстта за отмъщение, но се пречупи пред силата на времето. А великата любов се доказва само чрез две неща - болката и времето. Ако излезе невредима и закалена от пламъците на тези два фактора, тя може би би могла да е вечна. Но отново, как може една "радост" да носи болка. Страданието отрича природата на щастието. Щастието отрича природата на страданието. те не могат да съществуват заедно.
Любовта е неконтролируема човешка слабост, погубващата ни чрез самозаблуда. В това се крие нейната велика сила. Не че има нещо лошо във въздушните кули. Просто боли когато паднеш от тях.
Този месец, явно съм била с ретро настроение. Слушах само стари български парчета и продължавах да мечтая за миналото. А вчера, сиреч събота 28-ми присъствах на една незабравима музикална ретроспекция на последните 25 години.
Предполагам, че се сещате - говоря за концерта на кака Милена. Няма да ви разказвам за реда на изсвирените песни или на излязлите гост музиканти. Тези неща могат да се прочетат на всякъде. Как Милена хвърляше презервативи на публиката или колко бяха пияни някой чичковци в погото също не ми се струва интересно.
Но музиката... ах, музиката! Тази неописуема магия, която успя да препълни зала "Универсиада" с хиляди меломани от поне две, а може би дори и от 3 поколения... Музика, която е по-стара от мен самата, а описва моята действителност. Пет часа музика! Пет часа с дрезгавия глас на Милена, със звуците на не помня вече колко китари, с мелодичната хармоника на Васко Кръпката и преди всичко - с несравнимия бас на Васо Гюров. Тежки рифове и нежни акустични мелодии и толкова емоции, които струните навяваха в нас. И снимките на видеостените - снимки от една друга реалност, безвъзвратно изгубена. Пет часа спомени за непреживиняни събития... и лика на Воев за една прекрасна минута, когато, както Яна каза "...беше моментът, в който ние серазплакваме от щастие."
Защото няма и няма и да има нищо по-чувствено, създавано в България от онези отминали времена, защото след още 25 години ние пак ще се прозълзяваме от спомена за Георги Минчев и за Митко Воев и за онази вечер. И няма да помним как Милена е мятала презеврвативи от сцената, нито чичковците в погото, нито тъаците от "Конкурент", нито реда на песните в сетлиста. Ще остане само емоцията... на 1989 в 21-ви век.
Така де, днес се навършват 20 години от заветното начало на Прехода. 10 ноември 1989. Ако не от обща култура, поне от новините се разбира какво е станало на тази емблематична дата. Аз няма да говоря за прехода, социализма и демокрацията. Поне не конкретно. В крайна сметка, какво знам аз за соц-а? Разказите на бабите и татковците всички сме ги слушали, не е нужно да ви ги повтарям.
Всъщност, ако трябва да бъда откровена, аз не свързвам 1989 нито с падането на Берлинската стена, нито със свалянето на Тодор Живков от власт. Асоциацията, която изниква в главата ми със споменаването на тази година е музика. Черно бяла, оцветена в сиви краски. И две групи. Групите на моята душа: Ревю и Нова Генерация. Воев и Гюров. И да не забравяме Милена. Креативното поколение на България. Цветята от края на 80-те.
Това за мен е символа на прехода. Онези незабравими текстове, които 20 години по-късно едно друго поколение все още слуша. И, надявам се, разбира. Музика за хората, за времето, за нравите, за страстите на тогавашната младеж. А какво по-добре може да опише един човек от музиката? Не ли именно тя тази, която ни определя като еди-какви си? И по-важното, защо има нещо така омагьосващо в музиката от края на 80-те? Защо тя продължава и до днес да изразява идеите на тези, които са имали страстта да ги изразят дори след като те самите отдавна вече не са между нас? На тези въпроси няма да се опитвам да давам отговри, не точно сега. Тези от вас, които усещат тази музика по наична, по който я усещам аз най-вероятно сами могат да си отговорят. Останлите може би никога няма да разберат.
В крайна сметка след Прехода всичко се променя. Политиците се сменят, цените се увеличават, заплатите падат, населението се изнася в чужбина, творците умират... но музиката остава. И спомените, които тя носи. А понякога тя важи не само за социалистическото общество, но и за днешното...
понеделник, 9 ноември 2009 г.
Не съм писала от известно време насам, за което получих солиден брой мъмрения, но в своя защита ще кажа, че имах основателна причина за мълчанието. А тя е, че ако бях седнала, за да опиша чувствата, сполетели ме през последните двайсеина дни, щях да затъна твърде на дълбоко в блатото на емоционалната си несигурност. С две думи - концентираните емоции като едното нищо щяха да ме доведат до ръба на депресията.
А последното нещо, от което се нуждаех беше депресия. Дори и сега нямам намерения да задълбавам в това, което стана. Не за друго, ами защото "ами ако"-тата като цяло не са полезни за мен. Ще ви кажа накратко какво се случи (само и единствено, за да не се чудите на емоционалните изблици, които вероятно ще имам от време на време в бъдеще) - та, всичко свърши. Точка. Край. Без повече многоточния, запетай и въпросителни. Беше каквото беше, истинско или не, но то приключи и за първи път знам, че Неговите действия съвпадат с това, което е най-добре за мен. Именно да съм далеч от него. Точка.
Та, започвам начисто. Happy single girl. Което има много да ви разказва - за тези колко-бяха-там дни успях да се напия доволно, да пръсна немалка сума по магазните, да отида на един страхотен концерт, да разбия едно незаслужаващо сърце, да пофлиртувам и в резлутат на всичко това, ако не друго поне да излекувам накърненото си его. Тоест - момичешки работи.
И още нещо - спирам да търся любовта. Ако тя толкова икса, нека ме намира. От днес аз търся щастие, търся усмивки, търся музика и слънчогледи. Да, слънчогледи! И какво като идва зима? Ще си ги нарисувам! =)
+of+DSC07322.JPG)