Някога обичах червени рози. Не беше толкова отдавна. Тогава Той ми подари една. Още я пазя, макар и увяхнала. Някога тя беше всичко - как бих могла да я изхвърля. Сега е просто цвете. При това мъртво. Някога виждах толкова много скрит смисъл в нея, после разбрах, че го няма, че съм си го измислила. Сега тя просто символизира това което беше, но не напълно, не и истинско. Някога тя ми носеше радост, сега погледна ли я, се изпълвам с горчивина.
Някога много обичах червени рози. Напомняха ми за Него. После научих, че розите имат бодли и често драскотините остават много след като цветето вече е изсъхнало. Също както Него вече го няма, но раните, които той остави още не зарастват. Онази червена роза не им позволява. Той я оцвети в червено. С кръвта ми. А аз не се противих. И никога не пожелах да рисувам с неговата. А какви пейзажи можех да създам! Светове в алени краски, истории за рози под стъклени похлупаци...
Някога много обичах червени рози. Или може би не съм. Просто обичах Него и всичко, което носеше усещането за това мое скъпо момче. С аромат на рози. Но онази роза не ухаеше. Много време мина откакто за последен път държах в ръцете си роза, която да мирише на такава. Розите, те не са истински. И Той не беше. Една красива илюзия, което обърка мен, същността ми, емоциите ми и разума ми. С едно цвете.
Всъщност никога не съм обичала червените рози. Обичах белите. Обичах люляците и слънчогледите, обичах орхидеите и нарцисите. Но го бях забравила, Той ме беше накарал да забравя. Но си спомних - никога не съм обичала червените рози. Те са банални, също него.
+of+DSC07322.JPG)