Любовта - житейска радост или слабост на човешкия род?

Парис и Елена, Тристан и Изолда, Ромео и Жулета, Елизабет и мистър Дарси, Кати и Хийтклиф, Скарлет и Ред - всяко време има своите велики любовни истории, запазили се през годините, за да ни напомнят за ураганната сила на чувствата. Но от гореизброените двойки само една е получила своето "и те заживели щастливо", останалите са се запазили в литературната история чрез своя трагизъм. Мимолетно щастие, завършващо с отровени устни в мрачна веронска гробница. Това всъщност представлява любовта.

Тя е една от най-големите слабости в човешката природа, и бивайки изключително прехвалвана в безброй литературни произведения се е превърнала в идеализиран източник на безгранична радост. А всъщност прилича повече на опиум, каращ хората на вършат низ от нелогични и ненужно болезнени постъпки, които са първата стъпка по наклонената плоскост на самозаблудата и трагизма, определяни от поетите на вековете като любов.
Не бих могла да отрека съществуването и', тъй като тя е вдъхновявала творците още от Античността насам, но идеалът, който те възпяват не е нищо повече от една тяхна неосъществена мечта. Най-великите и омагьосващи със своята красота и чувственост са историите за бурна и вечна любов. По примера нашите деди ние превръщаме тези истории в свои идеали и мечти, но забравяме, че те са писани от хора и най-вече от жени (а всички знаем колко е бурно женското въображение), които никога в личния си живот не са намерили или запазили щастието, което така пламенно описват.

Легендата разказва как Сафо се е хвърлила в морето от любовна мъка; Уилям Шекспир не е посещавал жена си в Станфорд с години; Сестрите Бронте, Джейн Остин, Маргарет Мичъл - авторки на най-разтърсващите произведения, посветени на любовта, умират без да са я срещнали. Романтичният ореол на тази емоция е изграден от бурното въображение на жени, които никога не са я изпитвали. Техните фантазии са ни насаждани не само от романите им, но и от кино индустрията и масовата поп-култура като неизменна истина.

Героите на Остин - Елизабет Бенет и мистър Дарси изпитват един към друг силна нетърпимост, която обаче в края на книгата се превръща в любов, вземаща връх над обществените и социални норми. В "Гордост и Предразсъдъци" се преплитат няколко сюжетни линии, всяка със свой собствен щастлив край. Но Остин дава това щастие на героите във всичките си романи, защото тя самата не го е получила в собствения си живот. Тя излива на хартия представите си за любовта, за да могат днес хиляди млади момичета да мечтаят за своя мистър Дарси... А той никога не е съществувал.

Много по-реални са отношенията между Катрин и Хийтклиф от "Брулени Хълмове". Много хора твърдят, че това не е роман за любов, а за жестокост и омраза. И са донякъде прави. Но точно жестокостта на Хийтклиф и егоизмът на Кати придават на произведението неговия реализъм. Да, те се обичат повече от всичко... но не достатъчно. Кати, без да отрича любовта си към Хийтклиф, се омъжва за друг, по-знатен и по-богат от него, а след това с държанието си кара Хийтклиф да започне малко по малко да унищожава животите на всички, свързани с тях. Това е история за егоизъм, малодушие и безсърдечие, която описва това, което любовта представлява всъщност.

Да, любовта съществува, но далеч не е житейска радост. Не и истинската любов, както е казал Оскар Уайлд: "Повърхностните страдания и повърхностната любов живеят. Голямата любов и големите страдания се само разрушават чрез своята пълноценност." Те не са вечни, нищо не е. Но нима любовта, за която всички мечтаем по дефиниция не е 'докато смъртта ни раздели"?
Дори безкрайно чистата любов на Едмон Дантес към Мерседес не беше вечна. Да, тя надделя над омразата и озлобението, извиси се над затворническите решетки, срази страстта за отмъщение, но се пречупи пред силата на времето. А великата любов се доказва само чрез две неща - болката и времето. Ако излезе невредима и закалена от пламъците на тези два фактора, тя може би би могла да е вечна. Но отново, как може една "радост" да носи болка. Страданието отрича природата на щастието. Щастието отрича природата на страданието. те не могат да съществуват заедно.

Любовта е неконтролируема човешка слабост, погубващата ни чрез самозаблуда. В това се крие нейната велика сила. Не че има нещо лошо във въздушните кули. Просто боли когато паднеш от тях.

P.S.: Това беше домашно за СИП-а по литература.