Този месец, явно съм била с ретро настроение. Слушах само стари български парчета и продължавах да мечтая за миналото. А вчера, сиреч събота 28-ми присъствах на една незабравима музикална ретроспекция на последните 25 години.
Предполагам, че се сещате - говоря за концерта на кака Милена. Няма да ви разказвам за реда на изсвирените песни или на излязлите гост музиканти. Тези неща могат да се прочетат на всякъде. Как Милена хвърляше презервативи на публиката или колко бяха пияни някой чичковци в погото също не ми се струва интересно.
Но музиката... ах, музиката! Тази неописуема магия, която успя да препълни зала "Универсиада" с хиляди меломани от поне две, а може би дори и от 3 поколения... Музика, която е по-стара от мен самата, а описва моята действителност. Пет часа музика! Пет часа с дрезгавия глас на Милена, със звуците на не помня вече колко китари, с мелодичната хармоника на Васко Кръпката и преди всичко - с несравнимия бас на Васо Гюров. Тежки рифове и нежни акустични мелодии и толкова емоции, които струните навяваха в нас. И снимките на видеостените - снимки от една друга реалност, безвъзвратно изгубена. Пет часа спомени за непреживиняни събития... и лика на Воев за една прекрасна минута, когато, както Яна каза "...беше моментът, в който ние серазплакваме от щастие."
Защото няма и няма и да има нищо по-чувствено, създавано в България от онези отминали времена, защото след още 25 години ние пак ще се прозълзяваме от спомена за Георги Минчев и за Митко Воев и за онази вечер. И няма да помним как Милена е мятала презеврвативи от сцената, нито чичковците в погото, нито тъаците от "Конкурент", нито реда на песните в сетлиста. Ще остане само емоцията... на 1989 в 21-ви век.
Поклон!
+of+DSC07322.JPG)
Няма коментари:
Публикуване на коментар