25 години, събрани в 5 часа

Този месец, явно съм била с ретро настроение. Слушах само стари български парчета и продължавах да мечтая за миналото. А вчера, сиреч събота 28-ми присъствах на една незабравима музикална ретроспекция на последните 25 години.

Предполагам, че се сещате - говоря за концерта на кака Милена. Няма да ви разказвам за реда на изсвирените песни или на излязлите гост музиканти. Тези неща могат да се прочетат на всякъде. Как Милена хвърляше презервативи на публиката или колко бяха пияни някой чичковци в погото също не ми се струва интересно.

Но музиката... ах, музиката! Тази неописуема магия, която успя да препълни зала "Универсиада" с хиляди меломани от поне две, а може би дори и от 3 поколения... Музика, която е по-стара от мен самата, а описва моята действителност. Пет часа музика! Пет часа с дрезгавия глас на Милена, със звуците на не помня вече колко китари, с мелодичната хармоника на Васко Кръпката и преди всичко - с несравнимия бас на Васо Гюров. Тежки рифове и нежни акустични мелодии и толкова емоции, които струните навяваха в нас. И снимките на видеостените - снимки от една друга реалност, безвъзвратно изгубена. Пет часа спомени за непреживиняни събития... и лика на Воев за една прекрасна минута, когато, както Яна каза "...беше моментът, в който ние серазплакваме от щастие."

Защото няма и няма и да има нищо по-чувствено, създавано в България от онези отминали времена, защото след още 25 години ние пак ще се прозълзяваме от спомена за Георги Минчев и за Митко Воев и за онази вечер. И няма да помним как Милена е мятала презеврвативи от сцената, нито чичковците в погото, нито тъаците от "Конкурент", нито реда на песните в сетлиста. Ще остане само емоцията... на 1989 в 21-ви век.

Поклон!

20 години преход

Така де, днес се навършват 20 години от заветното начало на Прехода. 10 ноември 1989. Ако не от обща култура, поне от новините се разбира какво е станало на тази емблематична дата. Аз няма да говоря за прехода, социализма и демокрацията. Поне не конкретно. В крайна сметка, какво знам аз за соц-а? Разказите на бабите и татковците всички сме ги слушали, не е нужно да ви ги повтарям.

Всъщност, ако трябва да бъда откровена, аз не свързвам 1989 нито с падането на Берлинската стена, нито със свалянето на Тодор Живков от власт. Асоциацията, която изниква в главата ми със споменаването на тази година е музика. Черно бяла, оцветена в сиви краски. И две групи. Групите на моята душа: Ревю и Нова Генерация. Воев и Гюров. И да не забравяме Милена. Креативното поколение на България. Цветята от края на 80-те.

Това за мен е символа на прехода. Онези незабравими текстове, които 20 години по-късно едно друго поколение все още слуша. И, надявам се, разбира. Музика за хората, за времето, за нравите, за страстите на тогавашната младеж. А какво по-добре може да опише един човек от музиката? Не ли именно тя тази, която ни определя като еди-какви си? И по-важното, защо има нещо така омагьосващо в музиката от края на 80-те? Защо тя продължава и до днес да изразява идеите на тези, които са имали страстта да ги изразят дори след като те самите отдавна вече не са между нас? На тези въпроси няма да се опитвам да давам отговри, не точно сега. Тези от вас, които усещат тази музика по наична, по който я усещам аз най-вероятно сами могат да си отговорят. Останлите може би никога няма да разберат.

В крайна сметка след Прехода всичко се променя. Политиците се сменят, цените се увеличават, заплатите падат, населението се изнася в чужбина, творците умират... но музиката остава. И спомените, които тя носи. А понякога тя важи не само за социалистическото общество, но и за днешното...

Не съм писала от известно време насам, за което получих солиден брой мъмрения, но в своя защита ще кажа, че имах основателна причина за мълчанието. А тя е, че ако бях седнала, за да опиша чувствата, сполетели ме през последните двайсеина дни, щях да затъна твърде на дълбоко в блатото на емоционалната си несигурност. С две думи - концентираните емоции като едното нищо щяха да ме доведат до ръба на депресията.

А последното нещо, от което се нуждаех беше депресия. Дори и сега нямам намерения да задълбавам в това, което стана. Не за друго, ами защото "ами ако"-тата като цяло не са полезни за мен. Ще ви кажа накратко какво се случи (само и единствено, за да не се чудите на емоционалните изблици, които вероятно ще имам от време на време в бъдеще) - та, всичко свърши. Точка. Край. Без повече многоточния, запетай и въпросителни. Беше каквото беше, истинско или не, но то приключи и за първи път знам, че Неговите действия съвпадат с това, което е най-добре за мен. Именно да съм далеч от него. Точка.

Та, започвам начисто. Happy single girl. Което има много да ви разказва - за тези колко-бяха-там дни успях да се напия доволно, да пръсна немалка сума по магазните, да отида на един страхотен концерт, да разбия едно незаслужаващо сърце, да пофлиртувам и в резлутат на всичко това, ако не друго поне да излекувам накърненото си его. Тоест - момичешки работи.

И още нещо - спирам да търся любовта. Ако тя толкова икса, нека ме намира. От днес аз търся щастие, търся усмивки, търся музика и слънчогледи. Да, слънчогледи! И какво като идва зима? Ще си ги нарисувам! =)