20 години преход

Така де, днес се навършват 20 години от заветното начало на Прехода. 10 ноември 1989. Ако не от обща култура, поне от новините се разбира какво е станало на тази емблематична дата. Аз няма да говоря за прехода, социализма и демокрацията. Поне не конкретно. В крайна сметка, какво знам аз за соц-а? Разказите на бабите и татковците всички сме ги слушали, не е нужно да ви ги повтарям.

Всъщност, ако трябва да бъда откровена, аз не свързвам 1989 нито с падането на Берлинската стена, нито със свалянето на Тодор Живков от власт. Асоциацията, която изниква в главата ми със споменаването на тази година е музика. Черно бяла, оцветена в сиви краски. И две групи. Групите на моята душа: Ревю и Нова Генерация. Воев и Гюров. И да не забравяме Милена. Креативното поколение на България. Цветята от края на 80-те.

Това за мен е символа на прехода. Онези незабравими текстове, които 20 години по-късно едно друго поколение все още слуша. И, надявам се, разбира. Музика за хората, за времето, за нравите, за страстите на тогавашната младеж. А какво по-добре може да опише един човек от музиката? Не ли именно тя тази, която ни определя като еди-какви си? И по-важното, защо има нещо така омагьосващо в музиката от края на 80-те? Защо тя продължава и до днес да изразява идеите на тези, които са имали страстта да ги изразят дори след като те самите отдавна вече не са между нас? На тези въпроси няма да се опитвам да давам отговри, не точно сега. Тези от вас, които усещат тази музика по наична, по който я усещам аз най-вероятно сами могат да си отговорят. Останлите може би никога няма да разберат.

В крайна сметка след Прехода всичко се променя. Политиците се сменят, цените се увеличават, заплатите падат, населението се изнася в чужбина, творците умират... но музиката остава. И спомените, които тя носи. А понякога тя важи не само за социалистическото общество, но и за днешното...