Коледа е!

Тя: az puk sum v koledno nastroenie
Аз: блаа
Тя: znaaaam :D
Тя: nikoga ne e bilo 4ak taka
Аз: тъп комерс
Тя: abe tova e praznik
Тя: vse edno da kaje6 4e lubovta e komers
Аз: Ама аз го казвам. А освен това дори не ми се почва темата за болезнено досадната експлоатация на иначе религиозния празник от всяка възможна индустрия. Да не говорим, че 90% от празнуващите Коледа я свързват с подаръци и украса. Лошо нЕма. Само дето доколкото си спомням празника трябва е духовен, а не материален.


Темата за любовта вече я разгледах, пък и не разбирам какво общо има тя с коледното настроение, затова я оставям настрана и пристъпвам директно към днешната тема - Коледа.

Един прекрасен повод да си докажем колко се обичаме и колко сме щедри с онеправданите. понеже, разбирате ли, благотворителността очевидно е актуална само по празниците. През останалите 360+ дни кому е нужно да се сеща за сираците и болните, нали е извършил своята доза добро. Горе-долу така стоят нещата и с любовта, но по този въпрос ще говорим на Свети Валентин.

Какво друго се прави по Коледа:
*Наяждаме се като свине със... свине. Тук е мястото да ви напомня, че "човек е това, с което се храни". Сами си вадете изводите.
*Вдигаме празник на роднинското лицемерие, събирайки на онези дълги, пре-дълги маси цялата рода. И разбира се малоумният домакин винаги гледа да ни настани точно до онази част от фамилията ти, която не можем да се дишаме... НО въпреки това с часове си се усмихваме и си правим комплименти. Нали по празниците трябва да сме добри.
*Гледаме хиляда и един коледни филма, кой от кой по-тъпи. (Което потвърждава твърдението ми, че Коледа е комерсиализирана, в този случай от добрите ни приятели в Холивуд.)
*Подаряваме си подаръци. С други думи издигаме в култ консуматорката култура. Коледа представлява Дядо Коледа, който носи подаръци. Точка. Подаръци, подаръци, подаръци. Искам, искам, искам... да...
*Разбира се, основната идея на празника е Рождеството. Демек празнуваме раждането на Божия син. Нищо, че не сме сигурни дали всъщност той е бил такъв. И какво значение има, че хлапето е родено през март? А може ли някой да ми обясни какво е общото между него и дебелия старец с бяла брада и червен костюм, който влиза през комина и оставя подаръци на послушните деца?


Да ви имам "коледното" настроение.

Отивам да си сипя вино.

Любовта - житейска радост или слабост на човешкия род?

Парис и Елена, Тристан и Изолда, Ромео и Жулета, Елизабет и мистър Дарси, Кати и Хийтклиф, Скарлет и Ред - всяко време има своите велики любовни истории, запазили се през годините, за да ни напомнят за ураганната сила на чувствата. Но от гореизброените двойки само една е получила своето "и те заживели щастливо", останалите са се запазили в литературната история чрез своя трагизъм. Мимолетно щастие, завършващо с отровени устни в мрачна веронска гробница. Това всъщност представлява любовта.

Тя е една от най-големите слабости в човешката природа, и бивайки изключително прехвалвана в безброй литературни произведения се е превърнала в идеализиран източник на безгранична радост. А всъщност прилича повече на опиум, каращ хората на вършат низ от нелогични и ненужно болезнени постъпки, които са първата стъпка по наклонената плоскост на самозаблудата и трагизма, определяни от поетите на вековете като любов.
Не бих могла да отрека съществуването и', тъй като тя е вдъхновявала творците още от Античността насам, но идеалът, който те възпяват не е нищо повече от една тяхна неосъществена мечта. Най-великите и омагьосващи със своята красота и чувственост са историите за бурна и вечна любов. По примера нашите деди ние превръщаме тези истории в свои идеали и мечти, но забравяме, че те са писани от хора и най-вече от жени (а всички знаем колко е бурно женското въображение), които никога в личния си живот не са намерили или запазили щастието, което така пламенно описват.

Легендата разказва как Сафо се е хвърлила в морето от любовна мъка; Уилям Шекспир не е посещавал жена си в Станфорд с години; Сестрите Бронте, Джейн Остин, Маргарет Мичъл - авторки на най-разтърсващите произведения, посветени на любовта, умират без да са я срещнали. Романтичният ореол на тази емоция е изграден от бурното въображение на жени, които никога не са я изпитвали. Техните фантазии са ни насаждани не само от романите им, но и от кино индустрията и масовата поп-култура като неизменна истина.

Героите на Остин - Елизабет Бенет и мистър Дарси изпитват един към друг силна нетърпимост, която обаче в края на книгата се превръща в любов, вземаща връх над обществените и социални норми. В "Гордост и Предразсъдъци" се преплитат няколко сюжетни линии, всяка със свой собствен щастлив край. Но Остин дава това щастие на героите във всичките си романи, защото тя самата не го е получила в собствения си живот. Тя излива на хартия представите си за любовта, за да могат днес хиляди млади момичета да мечтаят за своя мистър Дарси... А той никога не е съществувал.

Много по-реални са отношенията между Катрин и Хийтклиф от "Брулени Хълмове". Много хора твърдят, че това не е роман за любов, а за жестокост и омраза. И са донякъде прави. Но точно жестокостта на Хийтклиф и егоизмът на Кати придават на произведението неговия реализъм. Да, те се обичат повече от всичко... но не достатъчно. Кати, без да отрича любовта си към Хийтклиф, се омъжва за друг, по-знатен и по-богат от него, а след това с държанието си кара Хийтклиф да започне малко по малко да унищожава животите на всички, свързани с тях. Това е история за егоизъм, малодушие и безсърдечие, която описва това, което любовта представлява всъщност.

Да, любовта съществува, но далеч не е житейска радост. Не и истинската любов, както е казал Оскар Уайлд: "Повърхностните страдания и повърхностната любов живеят. Голямата любов и големите страдания се само разрушават чрез своята пълноценност." Те не са вечни, нищо не е. Но нима любовта, за която всички мечтаем по дефиниция не е 'докато смъртта ни раздели"?
Дори безкрайно чистата любов на Едмон Дантес към Мерседес не беше вечна. Да, тя надделя над омразата и озлобението, извиси се над затворническите решетки, срази страстта за отмъщение, но се пречупи пред силата на времето. А великата любов се доказва само чрез две неща - болката и времето. Ако излезе невредима и закалена от пламъците на тези два фактора, тя може би би могла да е вечна. Но отново, как може една "радост" да носи болка. Страданието отрича природата на щастието. Щастието отрича природата на страданието. те не могат да съществуват заедно.

Любовта е неконтролируема човешка слабост, погубващата ни чрез самозаблуда. В това се крие нейната велика сила. Не че има нещо лошо във въздушните кули. Просто боли когато паднеш от тях.

P.S.: Това беше домашно за СИП-а по литература.

25 години, събрани в 5 часа

Този месец, явно съм била с ретро настроение. Слушах само стари български парчета и продължавах да мечтая за миналото. А вчера, сиреч събота 28-ми присъствах на една незабравима музикална ретроспекция на последните 25 години.

Предполагам, че се сещате - говоря за концерта на кака Милена. Няма да ви разказвам за реда на изсвирените песни или на излязлите гост музиканти. Тези неща могат да се прочетат на всякъде. Как Милена хвърляше презервативи на публиката или колко бяха пияни някой чичковци в погото също не ми се струва интересно.

Но музиката... ах, музиката! Тази неописуема магия, която успя да препълни зала "Универсиада" с хиляди меломани от поне две, а може би дори и от 3 поколения... Музика, която е по-стара от мен самата, а описва моята действителност. Пет часа музика! Пет часа с дрезгавия глас на Милена, със звуците на не помня вече колко китари, с мелодичната хармоника на Васко Кръпката и преди всичко - с несравнимия бас на Васо Гюров. Тежки рифове и нежни акустични мелодии и толкова емоции, които струните навяваха в нас. И снимките на видеостените - снимки от една друга реалност, безвъзвратно изгубена. Пет часа спомени за непреживиняни събития... и лика на Воев за една прекрасна минута, когато, както Яна каза "...беше моментът, в който ние серазплакваме от щастие."

Защото няма и няма и да има нищо по-чувствено, създавано в България от онези отминали времена, защото след още 25 години ние пак ще се прозълзяваме от спомена за Георги Минчев и за Митко Воев и за онази вечер. И няма да помним как Милена е мятала презеврвативи от сцената, нито чичковците в погото, нито тъаците от "Конкурент", нито реда на песните в сетлиста. Ще остане само емоцията... на 1989 в 21-ви век.

Поклон!

20 години преход

Така де, днес се навършват 20 години от заветното начало на Прехода. 10 ноември 1989. Ако не от обща култура, поне от новините се разбира какво е станало на тази емблематична дата. Аз няма да говоря за прехода, социализма и демокрацията. Поне не конкретно. В крайна сметка, какво знам аз за соц-а? Разказите на бабите и татковците всички сме ги слушали, не е нужно да ви ги повтарям.

Всъщност, ако трябва да бъда откровена, аз не свързвам 1989 нито с падането на Берлинската стена, нито със свалянето на Тодор Живков от власт. Асоциацията, която изниква в главата ми със споменаването на тази година е музика. Черно бяла, оцветена в сиви краски. И две групи. Групите на моята душа: Ревю и Нова Генерация. Воев и Гюров. И да не забравяме Милена. Креативното поколение на България. Цветята от края на 80-те.

Това за мен е символа на прехода. Онези незабравими текстове, които 20 години по-късно едно друго поколение все още слуша. И, надявам се, разбира. Музика за хората, за времето, за нравите, за страстите на тогавашната младеж. А какво по-добре може да опише един човек от музиката? Не ли именно тя тази, която ни определя като еди-какви си? И по-важното, защо има нещо така омагьосващо в музиката от края на 80-те? Защо тя продължава и до днес да изразява идеите на тези, които са имали страстта да ги изразят дори след като те самите отдавна вече не са между нас? На тези въпроси няма да се опитвам да давам отговри, не точно сега. Тези от вас, които усещат тази музика по наична, по който я усещам аз най-вероятно сами могат да си отговорят. Останлите може би никога няма да разберат.

В крайна сметка след Прехода всичко се променя. Политиците се сменят, цените се увеличават, заплатите падат, населението се изнася в чужбина, творците умират... но музиката остава. И спомените, които тя носи. А понякога тя важи не само за социалистическото общество, но и за днешното...

Не съм писала от известно време насам, за което получих солиден брой мъмрения, но в своя защита ще кажа, че имах основателна причина за мълчанието. А тя е, че ако бях седнала, за да опиша чувствата, сполетели ме през последните двайсеина дни, щях да затъна твърде на дълбоко в блатото на емоционалната си несигурност. С две думи - концентираните емоции като едното нищо щяха да ме доведат до ръба на депресията.

А последното нещо, от което се нуждаех беше депресия. Дори и сега нямам намерения да задълбавам в това, което стана. Не за друго, ами защото "ами ако"-тата като цяло не са полезни за мен. Ще ви кажа накратко какво се случи (само и единствено, за да не се чудите на емоционалните изблици, които вероятно ще имам от време на време в бъдеще) - та, всичко свърши. Точка. Край. Без повече многоточния, запетай и въпросителни. Беше каквото беше, истинско или не, но то приключи и за първи път знам, че Неговите действия съвпадат с това, което е най-добре за мен. Именно да съм далеч от него. Точка.

Та, започвам начисто. Happy single girl. Което има много да ви разказва - за тези колко-бяха-там дни успях да се напия доволно, да пръсна немалка сума по магазните, да отида на един страхотен концерт, да разбия едно незаслужаващо сърце, да пофлиртувам и в резлутат на всичко това, ако не друго поне да излекувам накърненото си его. Тоест - момичешки работи.

И още нещо - спирам да търся любовта. Ако тя толкова икса, нека ме намира. От днес аз търся щастие, търся усмивки, търся музика и слънчогледи. Да, слънчогледи! И какво като идва зима? Ще си ги нарисувам! =)

Емоционален мазохизъм

Болка.

В общи линии ти си точно това, не че го правиш нарочно. Всъщност ти нищо и не правиш, но това е отделна тема. В случая аз съм си виновна. И нито мога да реша проблема, нито имам сили да избягам от него. Всъщност мога, обаче не искам, затова просто се измъчвам. И чакам проблемът сам да избяга, което и ще стане в рамките на година. И ме е страх, понеже ти ще заминеш и аз няма да знам къде е отишло цялото това време.

А исках просто да ме обичаш... Щях да ти дам всичко, щях да те направя щастлив. Знам, че го знаеш. И също така знам, че искам твърде много. Има неща отвъд предала на нашите сили и желания. И това е едно от тях. Скъпо мое момче, не можеш да манипулираш чувствата си, не можеш да обичаш насила. Безсмислено е да се опитваш. Знаеш, че го знам.

И въпреки това аз продължава да се топя в прегръдките ти, там в тъмнината, слушайки ритъма на сърцето ти... Което не бие за мен... Което не се разтуптява бясно, когато ме види... А моето с всеки удар изрича името ти.

Тези мисли вече дори не ме нараняват, те просто бавно но сигурно се превръщат в солидна част от съществуването ми. И аз отдавна спрях да се опитвам да бягам от тях. Както не бягам от теб. А трябва. Знаеш, че се опитах, нали? Опитах да бягам, да се боря, да те мразя, да бъда щастлива, да продължа напред. Но ти винаги беше там, гледаше ме със спокоен поглед и аз рухвах за миг. И се връщах при болката... и при теб.

Обичам те. Винаги.
Достатъчно и за двама ни.

Вече не си ми никакъв

[22:29:41] Той каза: да, но тази тема
[22:29:46] Той каза: на мен ми се вижда
[22:29:48] Той каза: не маловажна
[22:29:50] Той каза: ...
[22:30:04] Той каза: все едно
[22:30:06] Той каза: ти не си ми никъв
[22:30:15] Той каза: че да ги виждаш тези снимки

Чакай! Мисля, че пропуснах нещо... спомням си... беше една друга вечер, един друг чат, но пак бяхме аз и ти. Тогава ти отне четири часа, за да стигнеш до извода, че не искаш да бъдеш с мен. Не, тоест че не искаш да имаш връзка с мен... Тоест, че не искаш етикети... Тоест че се нуждаеш от свобода, а не да "броим всеки месец"... Тоест, че въздушните кули са нещо хубаво. Не че не боли, когато паднеш, ама все пак... Какво? Несвързано ли говоря? Но рая и ада... не, и аз не знам какво е общото с нашата връзка, но на теб явно ти харесва да се отплесваш от темата. Най-вече когато нямаш достатъчно кураж да ми кажеш "късаме".
Или когато една седмица по-късно се правеше, че нищо не е станало.

Ти си поиска "недефинираните отношения". Получаваш ги. И да, това значи точно "Ти не си ми никакъв, за да виждаш тези снимки!"

Deal with it!

Кой каза, че ти е нужна цяла вечност, за да я опознаеш?

Първи пост.
...

Ъъъ, да, какво се очаква да пиша. Странно е, реших да създам този блог, за да има място, където да споделям мислите си, а сега нямам мисли за споделяне. Затова ще започна с няколко общи приказки, които може да ви се стпрят несвързани, но такива са си нещата при мен - нелогични.

И така, казвам се Александра, на 16 съм и имам поблеми, типични за една 16 годишна. Харсва ми да се смятам за човек на изкуството, осавям на страна въпросът дали наистина съм такъв.
Преценявам хората бързо, но готова съм да призная, когато преценката ми е грешна, доверявам се лесно, понякога по-късно съжалявам за това.
На моменти съм истерична, понякога егоистична, ядосвам се лесно, правя сцени...Real Drama Queen! Въобще-докачлива съм. Друг път съм мила, отзивчива дори ако се постарая мога да бъда търпелива.
Опитвам се да загърбя предразсъдъците си, надявам се, че малко по малко ще успея.
Изключително интуитивен човек съм, вярвам в себе си и в собствените си разбирания и усещания за света, човек първо на емоциите и чак след това на разума.
Започвам всяко ново нещо супер ентусиазирана, но в един момент всичко ми писва и го зарязвам, надявам се да не стане така и с този блог. Малкото неща, които устояха на променливите ми интереси са изкуствата- , фотографията, рисуването, литературата и театъра. Изкуството е моята доживотна любов, един път докоснеш ли се до него, никога не би го пуснал! То е магия, която не е за всеки. Изкуството е живот, и зкуството е вечност, изкуството е кратък миг, изкуството е начало, изкуството е безкрай! Обичам сцената и всичко свързано с нея,без значение дали съм зад завесите, пред публиката или сред нея. Що се отнася до музика, слушам каквото ми харесва от фънк през гръндж до пауър метъл. Харесвам музика със смислени текстове. Обичам книги и филми, които ме карат да се смея или да плача с глас, ако не ме трогнат, значи не струват. Вярвам, че същото е и с хората.
Обичам хората, които искат да летят, хора, които обичат да мечтаят, хората, които знаят, че това е техния живот и те са си господари сами на себе си, хора, които сами коват съдбата си, хората, които могат да отстояват принципите си, обичам хората, които сами си правят Ада по свой вкус и които не се страхуват да поемат риска да управляват себе си! Мразя скучни, безлични и посредствени хора, мразя примерните хора. Какво знаят за обществото,ако никога не им се е налагало да се борят срещу него? Мразя стандартното мислене. Мразя хората, които виждат, чуват и правят това, което им е казано,че трябва. Мразя хората, които остават в рамките…мразя да бъда такъв човек.